Много сме чели и чували за депресията… И на теория психолози и психиатри знаят какво представлява това състояние, но само който го е изпитал познава истинския смисъл на думата „депресия“. Благодаря на един мой клиент, преминал през това, който се съгласи да седне и да опише как се чувства. Ето и текстът, който един страдащ и много начетен човек извади от душата си, за да е полезен на другите. Дано Ви помогне, и ако разпознаете себе си или свой близък – потърсете помощ! Потърсете ме!

Страхът. Той е този, който ти пречи да бъдеш себе си, кара те да бягаш постоянно и от всичко, от всички, от собствената си същност. Той ти отнема всеки шанс да продължиш напред към мечтаните цели, към най-съкровените копнежи на сърцето. Страхът е като втора сянка, от която колкото и да искаш, колкото и да се насилваш, да опитваш, да се стараеш да избягаш, няма как. Страхът е като паразит закрепен за душата, който изсмуква силата ти, пречи ти да изпиташ радост, да се насладиш на настоящия миг, да обичаш, да постигаш, да сбъдваш, да се впускаш в нови, непознати, вълнуващи приключения. Страхът те парализира, отнема съня ти, обезличава те. Един цитат от любима книга често изплува в ума ми: „Самият позор не туря такъв подъл печат на лицето, както страхът.“ Страхът те кара да се срамуваш от себе си, да поставяш всичко под въпрос, да нямаш доверие никому. Страхът от провал, от загуба, от болест, от това да бъдеш наранен, изоставен, страхът да не сгрешиш. Страхът от страданието е много по-тежък и смазващ, от самото страдание. Той те принуждава да застанеш на ръба, а там имаш две възможности: да направиш крачка напред с мисълта, че падаш или с убеждението, че ще полетиш. Ако не направиш нищо, се предаваш доброволно, оставаш роб на съмненията, на вечните „ако“.

Защо би избрал смъртта?

Може би този въпрос се е появявал в съзнанието ти леко предизвикателно, тънко изкусително, омайващо приканващо те. Защото смъртта обещава покой? Защото ти дава лесен изход? Защото си твърде уморен от това да носиш усмихнатата маска и нямаш сили да обясняваш на хората около себе си колко нетърпимо тъжен си…дори без причина. Защото ти се плаче постоянно и напоително, защото всеки път когато видиш щастливи или влюбени хора, ти се къса сърцето, знаейки, че си неспособен да изпиташ такива емоции. Защото слънчевите, топли дни и усмихнати лица те потискат още повече.  Защото не знаеш как да обясниш на най-близките си каква тежест усещаш в гърдите си, как сякаш нещо те държи за гърлото, как самотата те задушава, как на моменти дори ти причинява физическа болка. Защото не можеш да намериш обяснение за постоянната тревога, която те залива, дори в миговете на покой у дома с книга в ръка или разхождайки се навън. Защото имаш усещането, че постоянно носиш някакъв товар върху себе си, без да можеш да го изхвърлиш преди да те е смазал под тежестта си. Защото си толкова сам, че често съчиняваш разговори в ума си, представяш си какво би било някой да те прегърне, да те целуне, да те държи за ръката докато се разхождате по пясъка на безлюден, тих плаж. Защото депресията, лепкава и със стотици пипала винаги те придърпва към себе си, ако се опитваш да се измъкнеш, тя е винаги там, дебнеща, когато погледнеш през рамо. Защото си толкова празен и необяснимо отделен от всичко. Защото навсякъде около себе си виждаш заплаха, опасност, отворена бездна, готова да те погълне. Защото се чувстваш като в лабиринт, в който вечно се луташ, обикаляш в кръг и не успяваш да излезеш. Защото нямаш сила и мотивация за нищо, а всеки следващ ден бележи нова борба да станеш от леглото, да продължиш да вършиш нещо, някак. Защото не можеш и не искаш да се погледнеш в огледалото, да срещнеш собствения си поглед. Защото просто присъстваш в пространството, живееш по навик,  има те само поради това, че ако те няма ще нараниш някого, ще си виновен дори в смъртта си. Защото…

      Защо те е страх от живота? Защото може би има възможност да ти се случи нещо истинско, ново, красиво? Защото до такава степен си свикнал с тъмнината, че се страхуваш светлината да не те ослепи. Защото те е страх да поемеш отговорност и си се отказал още преди да си започнал. Защото си свикнал да гледаш единствено отстрани, от безопасна дистанция, за да не пострадаш. Защото до такава степен си загубил себе си, че не знаеш на какво си способен. Защото се чувстваш странно непринадлежащ към това време и хора, неадекватен и неспособен да разбереш техния свят. Защото си изградил такава стена пред себе си, че никой не може да те доближи. Появяваш се за кратко да огледаш навън и пак се прибираш, залостваш вратата. Защото се чувстваш като живял в капсула, като събудил се от кома, който трябва да се учи да живее наново. Защото….

     Казват, че ако правиш нещо, което те плаши всеки ден, можеш да се справиш със страха. Ако се отдадеш на най-големия си ужас, то тогава той няма да има власт над теб и ще бъдеш свободен. Бавно, крачка по крачка да вървиш напред, да си позволяваш да се докосваш до непознати територии, да видиш нови нюанси на живота. Да предизвикваш себе си, да търсиш различни възможности и най-важното – да намериш смисъл, цел и вдъхновение. Виктор Франкъл пише: „Смисъл може да бъде намерен не само в работата, но и в любовта.“ Любовта към себе си, към семейството, към друг човек? Да имаш цел, която да ти дава крила и да предизвиква вълнение само при мисълта за постигането ѝ. Да търсиш вдъхновение навсякъде и във всичко около себе си – сред страниците на хубава книга, филм, в музика или приятно занимание, в природата, в изкуството. Да имаш очи за доброто, да забелязваш красивото, да се стремиш да бъдеш по-добър  от това, което си бил вчера. Да знаеш, че имаш зад гърба си най-ценното, единственото, което те измъквало от дъното толкова пъти. Да вярваш, че някъде има нещо и за теб. Да си напомняш, че е глупаво да изгубиш надежда. Да продължаваш. Да си благодарен…Защото ти си много повече от лошите неща, които са ти се случили. Веднъж чух една красива душа да казва, че не можем да чакаме докато животът ни вече не е труден, за да бъдем щастливи.

Страхът те поставя на кръстопът, но ти дава и избор.

Кой път ще избереш?

Готов ли си да опиташ?

A.K.