В днешно време цялото медийно и публично внимание са съсредоточени върху болести като рак, като спин и т.н., които са безспорно тежки заболявания. Много рядко се говори за хората с хронични заболявания, а почти всеки втори има такова. Бичът на времето, в което живеем са именно тези заболявания, защото те прикрепят индивида към определени лекарства до живот и заболяването става печатът, който човек сам си слага вземайки си книжката с емблемата на НЗОК и ходейки всеки месец по лекари, аптеки, здравни каси и прочее. Сякаш не е достатъчно, че той е болен, но и системата е намерила начин да му го вклини в съзнанието до степен да не може да живее без да спомене заболяването си. Имам чувството, че хората като се запознават вече започват с думите:

• Здравей, аз съм високо кръвно и болест на Крон, а ти какво си?

Тази стигма не е нещо просто – тя бележи душата на човек и дори да има някакъв начин да се излекува, то той спира да го търси, защото ежемесечно му се напомня в коя група хронични заболявания и под кой номер диагноза стои и да не си помисля да се маха от там, защото иначе касата, аптеките, лекарите и още една камара народ ще са на загуба от цялата работа. Затова днес реших да напиша седемте скрити вреди, които води след себе си една диагноза за хронично заболяване.

1. Няма лек – може би медицината не е достатъчно напреднала, че да открие лек, но това не означава, че лек няма. Предаде ли се човек психически, то лек наистина няма да се намери.
2. Аз съм моята диагноза – диагнозата показва просто едно неразположение на тялото, нещо, което не функционира добре, а не същността на самия човек.
3. Живот според заболяването – често хората с хронични заболявания спират да живеят нормално и започват да живеят според заболяването и нагаждат живота и ежедневието си съобразно диагнозата си, дори спират контакти с хора, защото центъра на живота им става болестта, а не стремежът към здраве.
4. Ако ми няма торбичката с хапчетата при мен, то ще умра – наистина лекарствата са жизнено важни за хронично болния, но често такъв човек носи цяла торба с хапчета, някои от които въобще не ползва, но ей така за всеки случай. Но това предполага, че рано или късно, за да докаже на себе си, че има и такива случаи, наистина му се налага да ползва и това лекарство, а дали самият човек сам не си предизвиква някои състояния?
5. Няма да излизам навън, за да не ми стане зле – много често срещана реплика, която затваря хората в дома им и те още повече се вторачват в заболяването си и вместо да търсят решение на проблема, те задълбочават самия проблем.
6. По–добре да беше рак, че да не се мъча – тази мисъл често минава през главите на хронично болни хора, защото идеята, че ще трябва до живот да зависят от някое лекарство ги плаши повече от идеята за смъртта. Все пак никой не е планирал до края на живота си да се буди с шепа хапчета за закуска. Освен това някои хронични заболявания са съпроводени от болки, кризи и други неразположения и това допълнително плаши.
7. Вече няма смисъл да се прави нищо – често хората с хронични заболявания се отказват от амбициите и мечтите си, защото не виждат как биха ги постигнали, след като са болни, а всъщност това е просто диагноза и ако обмислят добре нещата ще видят, че начини винаги има, но не трябва да се отказват.

Хронично болен човек, не бива да означава „всеки момент го чакаме да си отиде“, а трябва да има смисъл на „нормален човек с временно неразположение“.  На всички хора с такива диагнози трябва да им се обясни именно този факт, но къде лекарите, къде системата, къде близки и роднини или други фактори, в един момент изместват фокуса и поставят на преден план болестта, а не индивида. Хората не са болестите, от които са болни, а са съвкупност от качествата, които притежават. Не бива да го забравяме!